Нистинаре. (част първа)
Публикувано от Мирилайлай на November 07 2014 14:05:38
Нистинаре.

Съобщава С. Шивачев.
1898 г. (1871 г.)

Думата Нистинаре произвеждат от: „нистина“, истина, както въобще се изговаря в тукашния говор. Казват, че Нистинарето биле същите, истинските християне, та затова им останало и това име. Нистинарството е цяла една секта, смес от езически и християнски обичаи, и обряди, които, по всяка вероятност, са останали още от времето на покръстюванието на тези страни. Главните обряди са: коленье жертви (корбане), пеение похвални песни стихове Св. Константину и играянье в огън. Настинарето въобще не са твърде набожни и последствие не ходят в черква, не се изповядват и причестяват и не празднуват праздниците. Това е така колкото се отнася до другите праздници през цяла година, включително и някои от Господните — Св. Неделя; съвсем противното се случва обаче на праздника Св. Константин и Св. Елена, празднуват на 21-й май; тоя праздник се празднува най-тьржественно и в нистинарските села. Той се празднува и има сборове в с. Грамматиково, Улгари, Мързово, Коланджа, Резово, Блаца, Маджура и Пиргоплово, всички бъл. села. В Кости и Бродилово, сборът почнува още от 17 — 18 май и свършва на 24 — 25. В продължение на това време всичките жители от селата мъжски и женски, стари и млади, богати и сиромаси са пременени в най новата си премяна. Из къщите, дюгенете, кафенетата, на хорищата и по улиците се чуват песни, свирни на зурни, думканье на тъпанье (в бълг. села и свирни на гайда). Всичко е весело и на крак. Всяка къща непременно ще има по 1—2, или повече гостье.

nestinari

Главната церемония, обрядът, почнува на 21-й май рано със заклаванието на няколко бика. Този ден, освен общинските 1—2 бика, се колят и по няколко други обречени (втаксани) светому от разни лица тукашни и вънкашни. Случва се година да се заколят в чест светому до (20) бика на 21-й май. Тоя ден рано, до гдето още църквата не е пустиала, вънка на хорището и по други площади, се залюляват хора, които продължават догде пустне църква.

Божественната служба, служена от по няколко свещенника, се извършва най-тържествено. Църквата сега е препълнена от народ, тукашни и гостье, които с благоговение слушат и чакат до края. Щом се пустне църква, селският свещенник, предшествован от млади момци, носящи всичките опашати[1] икони святому на брой 18 — 20, обковани в злато и сребро и последван от множеството, дохожда на мястото, гдето е параклисът и аязмата светому, гдето стоят вързани вътре в една малка ограда всичките бици (бикове).

Най първо тука светът вода и ръсят всичките присътствующи и биковете. След това свещенникът изчете молитвата на жертвите, които тоя час закалят един по един.

После свещенникът обикаля и по къщите, та благославя всичките домашни жертви, вече сварени или варящи се, чийто кожи и плешки зима той и по някоя пара отгоре. Когато свещенника се занимава с благославението на жертвите, младите икононосци, предвождани от светому, тъпанът[2] и две гайди или зурни и последвани от много сборовачи и, повечето от които нистинаре, отиват у нистинарката[3] да посрещнат и слюбят (съцелуват) техните светци с тези Нестинарските. В такъв случай Нистинарката, обикновенно възрастна жена или баба, ги посреща още на дворът весела и засмяна до уши и ги поканя да влязат. Преди да отговорят на поканата гостьето изиграват едно чисто мъжко, Нистинарско хоро, имащи за предводители всичките носящи светците момци.[4] В това време Нистинарката се прехвата[5]; тя бърже, бърже напълнова кадилницата с огън и тамян, запали свещ и с кадилницата в дясната, а свещта в лявата ръка излиза на двора и се грамне успоредно с хороводеца играюща и тя насреща му и пеяща песните и славословията светому и произнасяюща натъртено и с висок глас от време на време въсклицателното ух! ух!. Това хоро се играе толкова бърже, щото вътре в половин час Нистинарката потъне в пот и едва сполучва да се равни с хороводците, които уж да прикадява излиза. Най-сетне, гайдите п тъпанът престават и играчите всички влизат в къщи, ако ги поема къщата или насядат в пруста или на двора на нарочно приготвеното и постланото за тях място. Икононосците и неколцина от по-първите, влизат в къщи и придружени от Нистинарката сега вече прехватена от светеца, отиват в нистинаркената църквица (параклис), гдето стоят иконите светому[6] и там правят да се целуват (поздравляват) светците (иконите), като ги доближават с лицата една до друга. Тука правят и някой и други обряди, относящи се до тайните на, Нистинарството, до младите (оглашенните, още не просветените в тайниге на нистинарството) и въобще до някои прокобяванье и предсказвания, които Нистинарката е длъжна в такъв случай да съобщи на най-верните и преданните от съмишлениците със сектантите си. Тези прокобявания стават още по задлъжителни за нея в случай, че тя бъде поканена от някого от своите да му предскаже: ще ли оздравее еди кой си болен? Еди кое момче ще ли земе, еди коя мома? … През всичкото това време, до гдето трае тоя вид исповед и тайнство, Нистинарката е най-смиренна и се преструва, като да има сношение свише за всичко щото говори и върши. На всяка дума тя с голямо благоговение споменува светому името и се кръсти. Като се свърши тоя обряд Нистанарката излиза вън при другите гостье, почерпова ги, нагостява ги, ако е дошел обед и придружена от тех и от неколцина свои момци, които носят нейните икони (всичките опашати икони от църквицата й), отива на светому аязмата, която обикновено е далеч от селото в някоя живописна долина, вървяща важно и полегка. И сега тъпанът и гайдите, свирят и думкат, догде стигнат на аязмата. Към това шествие, от селото към аязмата, се присъединяват и другите нистинаре и любопитни мъже, жени, момчета, момичета и деца. На язмата ще намерят събрано почти цялото село и свещенникът, да чакат светците и Нистинарката. Край аязмата има направен един параклис и иконостас с една врязапа дъска в чиито резки слагат дръжките на иконите, които закрепяват на иконостаса. Щом пристигнат всичките, тъпанът и гайдите мълкват. Свещенникът надене епитрахилът и почне да свети вода. Всичките събрани се струпват около свещенникът, начело с Нистинарката и другите нистинаре. Някъде нистинарките не гармонират със свещенниците, та стоят отстрана. На свършвание, свещенникът, пеющ тропарът на Св. Конст. „Кръста твоего образ на себе си видов Павел и пр.“ и „Спаси Господи“ поръсва най-първо иконите, една по една, след тях присъствующите, които му целуват ръка, след целуванието Кръстът и евангелието, и му подават по някоя пара.

Като изръси всички, свещенника отива по селището (сенките и бараките) гдето са наседнали сборовачите та им благославя сварените вече корбани, цедилки с прясно сирене, ведра с пресник и мляко, като от първите зима плешка и кожата, а от другите по някоя пара. Съвременно той благославя и худулите (пещники, хлябове, самуне) от които му дават по една улумка (1/4 от целий хляб) или фарганье (порезница). Догдето свещенникът запретнал или преметнал чак през рамо дългото си и широко джубе или пък по антерия, тича от сеница на сеница из прелестната долина да си благославя жертвите. Нистинарето, икононосците и други любопитни, се занимават с разни игри, забавления и увеселения. Едни напр., играят хоро, преводими от Нистинарката и след нея множество прехванати момичета, жени, баби и мъже; други, момци се катерят по правите, като свещ и високи 20—30 метра бучики или осики, та от върхът на едната като се залюлеятъ силната, скачать и се залавят за върхът на друга, която не е по близу от 2—3 метра от първата. Тая игра твърде любима на вулгарци и на мордовци не е до там безопасна: често сс случава крехкия върх на дървото да се пречупи, като се прегъне извънмерно дървото, та пада долу ведно с играчът, който след това рядко оживява, или пък, при скачанието, да не може да се улови изведнъж пада и се убива. Други пък, гледаш, се струпали около някой Нистинар, който токо що пристигнал от път, или пък се е пуснал от хорото и се прострял на земята или в параклисчето в несвяст. Има и такива Нистинаре, които се мислят за грешни, та се подлагат на разни стезания и мъки за прощаванието на греховете им. На Влахово видях един Нистинар от с. Пиргоплово, обесен за двата си крака на един чеп (острог, чепесто дърво)[7] издаден от едно голямо дърво с главата на доле, която едва опираше на земята. Намерението му, о време се разбра, та присъствующите не го оставпха да стои повече в това си положение. Той принуден, се поде на горе, улови се с ръце на мястото, гдето му бяха окачени краката, които спустна, опря ги на земята и се пустна от горе, та седна долу. Очите му бяха подпухнали и почервенели, погледът му беше грозен и състрадателен. Аз си заключих, че е пиян, нъ познайниците му ме увериха, че той бил пай-първийт Нистинар в селото че не пиял ни вино ни ракия. Догдето той лежеше почти в несвяст и съвършенно умаломощен и изнурен, дойде Нистинарката, прекади го с кадилницата, поръси го с аязма и му пооми челото и лицето; след няколко минути Нистинарът стана зе си гуглата, която беше захвърлена на една страна и залит-полит, като (умаяна) кокошка тръгна и отиде при домашните си, които бяха на другия край на реката.

Колкото напреднова денят, два път повече напредноват и веселбите. Дохожда пладне и сборующите всички, и нистинарете са в разгара си: Едни играят със светците; други на обикновенно хоро; други чисто мъжско нистинарско хоро; други плешът (играят чукница); други пеят на субат и се веселят и най-сетне някои заобиколили гайдарджия, цигулар, зурнаджия и тъпанар, слушат и се удоволствуват от свирните и песните на първите и от проглушителното думкане на тъпина. В такъво положение, находящи се всички, разнесе се дума, че иде светецът от ближното село, Бродилово, иапример; чува се глухият екот на тъпанът и подир няколко минути, задава се цяла тълпа народ, на чело па която вървят: гайдите, тъпаните; след тях светците и после множеството.

Някога това шествие зима чисто религиозен вид като ведно със светците вървят посими от млади момци: кръст, слънцата (шестокрильята), хуругвите и др. и всред тях свещенникът пеящ светому тропарът. В такъв случай тъпаните и гайдите вървят няколко раскрача напред. Това шествие се нарича свиждание на светците. Гостенинът светец ще се спре няколко минути далеч от сборното място и там чака пък гостоприемният светец да излезе да го посрещне, този момент на първата среща е най-тьржественнийт и най-любопитнийт. Най първо се срещат (се сдумковат) тъпанете[8], след тях пристъпват светците едни към други наред, поред.

Най-първо се целуват (допират) двете най-големи, най-стари по направата си, и най-много украсени икони; след тях се целуват всичките други. В това време зурните свирят и тъпаните бият по гласът на песнята:
„Тръгнали ми са тръгнали,
Утрина рано ф' недяле:
Мильетъ свети Кустадин,
И три моми лефтери:[9] и пр.“

Щом се свърши обрядът на целуванието, зурлите или гайдите свирят на борба и тогава 2-та светци се борят. Борнята на светците обикновенно трае малко. Навремени, особено, ако носящите ги са пияни, тя бива ожесточена и нерядко се свършва с пукнованието на главата на някого от носящите ги, или пък много рядко със счупванието на иконата на две, което впрочем се сматра за поличба[10]. Обикновенната борня на светците става с легки счуквания на иконите една о друга. При всичко това, обаче, някои от носящите ги, пияни, не пропускат случайт да не нападнат с думи противниците си (носящите другите светци). Често се случава, че и срещните им отговарятъ остро и тогава между тях се почнова словесна борба, като всеки от състезающите се страни се старае да наддума и да победи с думи противника си, та в това разгорещено състояние не ще съмнение, се пропускат често и думи, които никак не отговарят на целта и на светостта на праздника[11], след свършванието на този обряд, всичките светци задружно тръгват към аязмата и параклисът, гдето слагат на мястото им всичките светци да си починат, като съвременно се оттеглят и те да си починат и да се видят с приятели и познайници. Гостованьето трае само няколко часа. Надвечер гостите си отиват испроводени по тържествено от колкото бяха дочакани. Както при посрещаньето, така, и при испращаньето на гостът, светец се препускат всичите конье, колкото ги има и в двете сборующи села, та и по повод на този отдавнашен обичай не малко неща стават.

Игранието в огън. Нистинарето още от сутринта земат да се подстрижуват (подскрижуват), та някои от тях си поиграват, нистинарската, нъ не в огън.

Също и пълното огнеиграние става ноще — сред нощ.

Във всяко село, в средата, около църквата има по една площ, наречена хорище, гдето става хорото и гдето лежат говедата вечер. Още от 18-й Май всред тези площи, в нистинарските села се струпват по няколко купи, от 15—25 кола дебели храстови сурови дърва. Вечерта па 21-й Май още по заход слънце, между тези купове дърва в сред площта се запале голям огън. Ако още през деньт попитате някого, защо са тези дърва? . . „Да ги запалят довечера, за да светят на хорото (обикновенното), което ще играе цяла нощ;“ или пък „да преставят курбаните да се варят на него“ и пр, а никога не отговарят право и не ви казват истинската цел.

Действително, от вечер и близо до сред нощ, целта на куповете дърва и буйнийт огьн се вижда тая, за която говорим. Любителите обаче наблюдатели (обикновено М. Търновци), около сред нощ, ще чуете да ви казват да се приберете нейде; да си легнете и да се престорите на заспал даже. И наистина после полунощ, повечето шум от свирните и думканието утихва; многото тук там, распръснати из площта хора се сгрупират на едно голямо; всичките почти дюкени и кафенета се затварят; навалицата, които от тъмни зори пълнете площта, уредяси, тук-там ще видите някой разсмейвач, разбухлен, разментешен, викащец „ух! ух!“ и молящец се, като пряхванат уж. Нъ това още не е нищо. Това обикновенно се прави с цел да се измамят странните любопитни, мнозина от които недоволни от този вид прехващание и мнимо огнерирание разотиват се един по един по конаците си, лягат си и заспават.


[1] Това са образи Св. Константин и Св. Елена, държащи честният кръст, които имат дървени, облечени в сребро опашки (дръжки), за да се носят лесно.

[2] Това е един тъпан, който през цяла година стои окачен в женската черква или в църковната килия (стаичка), а се снима и думка само през май месец. — Този тъпан се казва: „Светому тъпанът“.

[3] В нистинарските села има по една жена, която по наследство се нарича Нистинарката. Тя трябва да е сама нистинарка в да произхожда от нистинарски род. Не й е поверено да пази у дома си опашатите и др. икони светому; да им пали постоянно кандила; да къта и съхранява подаръците светому състояще се от: сребърни и позлатени кандила и вещи, разни образци ръце, крака, цели тела и др. направени от злато или сребро, месали, кърпи, платно, престилки, ризи, восък, дървено масло, и др.
Ургарската Нистинарка, една, около 45 — 50 годишна жена, е много, набожна, умна, разговорлива. В разговорът, с когото и да бъде, тя често споменава светому името, като в знак на извънредна почет и уважение, при произнасението се прекръства и казва: „да му имаме харът“, да му имаме благодатта. Нистинарката минава за една праведница. Никакъв набожен обряд не става без нея. Тя е длъжна да посещава всичките болни в махалата си и даже в цялото село, като им принася по нещичко да си хапнат, или пийнат, да се намажат и прикадят. Въобще тя минува и за най-вещата и умната между жените. Нейните думи и съвети тежат навред, всякога и пред всякого. Къщата й ежедневно, особенно през зимните праздници, се пълни от набожни жени и момичета, които я разпитват за едно, за друго и на които тя тъй или инак трябва да отговори, като предпостави винаги светецът, в чието име тя всякога говори, върши и съветва. Някъде като в (с. Мърсово, напр.), Нистинарката завзема мястото на врачка. При Мързовската Нистинарка, баба Рада, помня идваха от где да си е села да си врачуват и да се допитват, за едно, за друго. Напразно бяха запрещенията и проклинанията на гръцките, а по-после и на българските владици и свещенници. Нистинаркиното име и слава от ден на ден растеше.

[4] Обикновено светците се носят от момчета, ергени.

[5] Прехващанието става така: испървом прехванатият земе да се прозява и земе да побледнява. Околостоящите му го подсетят, че е прехванът и той, като в несвяст земе да се обзърта на горе на доле; земе да се олюлява и търси свещ да земе въ ръка и тимян да го прикадят. Дали му, не дали свещ и принадили го, непрекадили, той вече земе да трепере като втресен, да се олюлява и тогава тича в огънът, ако има запален такъв, и почнова да играе бос в него.

[6] Това е един вид малка църквица, в която стоят Нистинар. икони, останали й по наследство.

[7] Острог се нарича едно чепесто дърво, забито в земята, на чийто чепове овчарете си закачват едно друго. Обикновенно острозите са 2-3 метра с по 10-на чепа. Острозите биват и технически и тогава се думат Карнуля. Подобен вид самоистезание превисявание за чест на някои божий угодник или пък за прощаванье грехове става и в Индия и в Китай. Не с чудно този стар обичай да е стар, та да си има от там началото.

[8] Сдумкванието на тъпаните става, като няколко токмака (бияла) земат да удрят на един тъпан от двете му страни, че по този начин заглушават въздухът особено ако тъпаните са три четире.

[9] От гр. дума елеутерос — ерген, неженен – свободен.

[10] Сборичкванието на светците става, като се разбъркат всичките икони и земат без разбор да се чукат и удрят легко една о друга.

[11] Случава се някой пиян икононосец да нарече „куче“ противникът си и светецът му, като че ли не са равни помежду си!!


(Следва)

Към втора част